Исторически поглед

В своята вече повече от 100-годишна история Народният театър “Иван Вазов” се е утвърдил не само като първата театрална сцена на България, но и като жив, активно търсещ и мащабно работещ театър, изпълнен със съзнанието за своята важна мисия на национален културен институт. Историята на театъра е богата, интересна, контрастна в своите възходи и кризи, но винаги здраво свързана със същностните промени и насоки в развитието на националната култура и изкуство.

Летоброенето на Народния театър "Иван Вазов" започва от 1904 г., когато драматичната трупа "Сълза и смях" приема името "Български народен театър". Шест години преди това след решение на Народното събрание се създава фонд за събиране на средства за построяване на театрална сграда. Проектирането и е поверено на виенските архитекти Х. Хелмер и Ф. Фелнер - най-известните по това време имена в тази област на строителството, проектирали опери и театри във Виена, Прага, Будапеща, Одеса, Загреб, Висбаден и много други градове.

Откриването на новопостроената сграда става на 3 януари 1907 г. Главен режисьор на театъра е Йозеф Шмаха.

Към основоположниците на театъра принадлежат актьорите Васил Кирков, Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев, Атанас Кирчев, Вера Игнатиева, Златина Недева, Иван Попов, Гено Киров, Елена Снежина, Теодорина Стойчева и др.

През 1908 г. за директор е назначен Пенчо Славейков. Макар да остава на тази длъжност само една година, високата му взискателност по отношение на репертоара и сценичната реализация става отправна точка в по-нататъшното развитие на театъра.

За драматур Пенчо Славейков назначава Пейо Яворов, който до трагичното си ослепяване през 1913 г. продължава линията на висока взискателност при по-нататъшното изграждане на все още младия творчески институт.

Значителна част от артистите в трупата са възпитаници на руската театрална школа, други са получили театрално образование в средноевропеските страни. Специално внимание театърът отделя на българската драматургия, заедно с това сцената му е отворена за всичко ново и значително в европейските театрални метрополии. Показвайки се неподвластен на консервативното мислене, през 1920 г. артистичният съвет дава възможност на наскоро завърналия се от Берлин поет Гео Милев за режисьорски дебют с "Мъртвешки танц" на Стриндберг в духа на експресионизма.

През 1923 г. по време на юбилейни тържества на сцената избухва пожар, който се прехвърля в зрителната зала и унищожава цялата сграда. Тя е възстановена през 1929 по проект на немския архитект Мартин Дюлфер.
Значително място в историята на Народния театър има Владимир Василев, който между 1923 и 1939 г. с няколко прекъсвания е негов директор. Една от заслугите му е назначаването през 1925 г. на актьора от Московския художествен театър Николай О. Масалитинов за главен режисьор на театъра. Със задълбочената си работа над творбите на Йордан Йовков, Ст. Л. Костов, Рачо Стоянов и други автори той има големи заслуги за развитието на българската драматургия. В откритата през 1925 г. школа към театъра той възпитава ново талантливо поколение артисти.
През 20-те и 30-те г. в актьорския състав на театъра се включват Владимир Трандафилов, Зорка Йорданова, Марта Попова, Георги Стаматов, Иван Димов, Константин Кисимов, Невена Буюклиева, Петя Герганова, Никола Икономов, Борис Михайлов, Олга Кирчева, Ирина Тасева, Ружа Делчева и др. По същото време в театъра активно работи и режисьорът Хрисан Цанков - ученик на Макс Райнхард, който следва линията на модерния западноевропейски театър. Значителен принос в развитието на сценографията имат художниците Иван Пенков, Пенчо Георгиев, Иван Милев.
Въпреки идеологическия надзор и стремежа изкуството да бъде подчинено на догмите на така наречения социалистически реализъм в Народния театър и след 1944 г. се създават постановки на високо художествено равнище, най вече по творби на класическата световна и българска драматургия /"Фуенте Овехуна" от Лопе де Вега", пост. Стефан Сърчаджиев, "Дванайсeта нощ" от Шекспир, пост. Филип Филипов, "Дачници от М. Горки, пост. Борис Бабочкин, "Дон Карлос" от Фр. Шилер, постановка Кръстьо Мирски, "В полите на Витоша" от П. К. Яворов, пост. Ст. Сърчаджиев, "Хенри IV" от Л. Пирандело, пост. Енчо Халачев. С успех се играят и съвременни автори /"Иван Шишман" от Камен Зидаров, пост. Николай Люцканов, "Смъртта на търговския пътник," и "Цената" от Артър Милър, пост. Моис Бениеш, "Опит за летене" от Йордан Радичков, пост. Младен Киселов, "Последен срок" от Валентин Распутин, пост. Крикор Азарян/. Театърът продължава да има силна актьорска трупа, водещи фигури в която са Таня Масалитинова, Маргарита Дупаринова, Славка Славова, Мила Павлова, Андрей Чапразов, Рачко Ябанджиев, Асен Миланов, Спас Джонев, Апостол Карамитев, Йордан Матев, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев и др.
Тъй като възстановяването на сградата след тежките поражения от бомбардировките по време на Втората световна война става твърде набързо, от 1971 до 1975 г. е извършена основна реконструкция и модернизация.
От 1990 до 1999 г. директор на театъра е проф. Васил Стефанов. В резултат на демократичните промени театърът установява безпрепятствено връзки със сцените в другите европейски страни. Участва в театралните фестивали БИТЕФ, Бонско биенале "Нови пиеси от Европа", НЕТ (Москва) и много други. Към най-успешните постановки през това десетилетие принадлежат: "Цената" (А. Милър)" и "Човекът, който прави дъжд" (Р. Неш) на Леон Даниел, "Лоренцачо" ( А. дьо Мюсе) на Маргарита Младенова, "Дон Кихот" (по Сервантес), "Бурята" (Шекспир) и "На дъното" (по М. Горки) на Александър Морфов, "Великденско вино" (К. Илиев) на Иван Добчев.

През 2000 г. артистичен директор на Народния театър става Александър Морфов, а от февруари 2003 г. проф. Васил Стефанов отново поема ръководството му.

Понастоящем Народният театър разполага с модерно съоръжена голяма сцена и зрителна зала със 750 места, камерна зала със 120 места и сцена на четвъртия етаж със 70 зрителски места.